„Хайдути“ на Христо Ботев – анализ за НВО + речник на архаичните думи

 

Анализ на "Хайдути" за НВО по БЕЛ, 7 клас

Стихотворението „Хайдути“ е отпечатано за първи път във в. „Дума на българските емигранти“, когато Христо Ботев е пребивавал в Одеса. Това е незавършена творба, която е от първите, които Ботев публикува, но в нея могат да се открият много теми и мотиви, които вълнуват поета и в останалото му творчество.

1.     Заглавие и подзаглавие на творбата – смислови внушения

„Хайдути“ събира в себе си две противоположни значения. От една страна – тази на официалната османска власт – хайдутите са хора, които са извън закона, с други думи – разбойници. Ала техните подривни действия се преосмислят от оценката на онези, които виждат в лицето на хайдутите защитници. Това противоречие намира израз и в Ботевото стихотворение – при описанието на Чавдар войвода – героят е въведен с две роли – на защитник на слабите и онеправданите („крило“ за сиромасите), но и като заплаха за официалната власт („турски сердари“).

„Хайдути“ носи подзаглавие „баща и син“. Неговата роля е да рамкира (постави в рамка) основната смислова цялост на творбата – живота и подвизите на Чавдар и неговия баща – също вехт войвода. Така се прокарва идеята, че хайдутството е нещо като занаят, който се предава от поколение на поколение. Това е така, защото преди всичко то е и призвание за юнака, който трябва да покаже сила и храброст, за да защитава сиромасите, но и съобразителност и качества на водач, за да предвожда своите бойци. Така разказът, който стихотворението „Хайдути“ започва, през и чрез заглавието и подзаглавието, е разказ за героизъм и юначество, който се предава както чрез песента-памет, така и чрез кръвта и родството.

Подзаглавието „баща и син“ задава и допълнителна перспектива на четене – то подготвя за още едно разгръщане на семейните връзки – това между майката и сина.

2.     Композиция и основни мотиви/теми

Условно можем да разделим произведението на две смислови части. В първата, въвеждаща част, лирическият говорител се обръща към дядото с кавала, за да изкаже мъките, ядовете, но и надеждите си. Песента за храбрите войводи е представена като контрапункт (противоположност) на любовните песни[1], които са „додеяли“ на лирическия говорител. Това е така, защото в хоризонта на възрожденското мислене любовта е интимно, индивидуално чувство, а всеки индивид трябва да мисли себе си като изпълняващ на първо време дълга към своята родина-майка. Тоест, войводите трябва да загърбят личното и да се отдадат на борба, на закрила на слаби и бедни и да предложат живота си в името на свободата.

Освен това противопоставяне, ролята на въвеждащата част е да подчертае значението на песента-памет. Спомнянето, предаването от уста на уста, разказването за подвизите на хайдутите, е начин техните дела да се обезсмъртят. Ролята на паметта е да поддържа колективния корелатив за юначество, за добри и лоши постъпки и задава пример за подражание. „Чуването“ на песента е припомняне на славните герои, но и подбуждане към действие[2].

Втората част въвежда читателя в житието и битието на Чавдар войвода чрез реторичното питане „кой не знае Чавдар войвода, кой не е чувал за него“. Уточнено е, че още като съвсем младо момче, той умее да разпознава злината и правдата. Това се случва, когато Чавдар работи за вуйчо си като овчар на стадото му. Той вижда, че майчиният брат спада към категорията на „чорбаджии изедници“ и понеже не може да търпи безчинства, се изправя срещу майка си, влагайки в обвинението си „думи тежки“.

Сблъсъкът между майка и син отново оголва конфликта между личното и дълга. Като един син, Чавдар е свиден на майка си и тя се опитва да го отдалечи от влиянието и примера на бащата, за да не го последва синът в начинанията му. Разбира се, Чавдар не вижда нещата по нейния начин – за него е радост и чест да може да се присъедини към дружината на бащата. Майчината горест, майчините клетви и молби обаче, според логиката на Ботевата поезия, не бива да отдалечават героя от дълга му към другата майка – родината, която „ражда“ юнашки синове.

3.     Анализ на части от произведението:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

 Освен персонифициране на родината и приравняването ѝ с майка-кърмителница, горният откъс усилва поетичността и насища емоционалността на внушенията, чрез използване на повторените глаголи – „раждала“ и „хранила“.

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Тук географското „мерене“ на славата на Чавдар задава и границите на родното. Използването на конкретни места и назоваването им в поетическите текстове, създава представа за пространство, разгръща по хоризонтала „света“ на героите. Това топографиране на родното, като топос за юначеството срещаме и в „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов, както и в „Заточеници“ на Яворов.

 

 

Речник:

Вехт – стар, от минало време

Додея – доскуча, писна ми

Кахъри – грижи

Долище (дол) – дере, място, през което тече река, а от двете му страни има стръмнини

Изедник – някой, който върши неправди над бедните и беззащитните

Сердар – предводител на военна част

Армаган – дар, подарък

Аргатин – полски работник, който се наема за определено време

Каза – административна единица в Османската империя, нещо като област

Хортувам – приказвам

Доходял – идвал е

Гурбет – да работиш в чужбина за прехраната си

Рипна – скачам, подскачам

---

[1] Мотив, който учениците в 11ти клас разглеждат през стихотворението „До моето първо либе“.

[2] Мотив, върху който седмокласниците виждат заложен в стихотворението „На прощаване“, където лирическият говорител заклева майката да предаде разказа за делата му на неговите братя (приемници).