Речта на Странджата – „правене“ и употреба в учебна среда

Уводни думи

Когато едно произведение се смята за канонично и текстът му „се изтърка от употреба“ в учебните програми, възниква нуждата, желанието то да бъде погледнато от различен ъгъл или поне през друга призма на интерпретиране. Това „иначаване“ на текста цели да възбуди любопитството на учениците, да ги накара да „видят“ един текст, тъй като именно виждането се превърна в предпочитаната форма на възприятие у днешните ученици (и студенти). Изместването от текст към картина и пределното намаляване на обема на посланието, са само част от тенденциите, които литературата и говоренето за литература отчита в настоящето ни, което е все по-тясно определяно от ролята на технологиите.

Адаптивността на преподавателя в новата образователна ситуация е поставена на изпитание повече от всякога. Възможно решение можем да търсим в преоткриване на стари техники и в комбинирането им, дори модифицирането им, така че да са от полза в класната стая и да имат ефект върху обучителния процес. Методите на преподаване трябва да бъдат обогатявани чрез интердисциплинарен подход. Използването на инструментариума и постиженията на други науки е повече от необходимо в предизвикателството, наречено образование.

Цели

Ако кажем, че настоящото изследване цели да предаде в картини прословутата реч на Странджата от глава III на повестта „Немили-недраги“, тогава ще предадем грешно задачите на тези редове. Идеята, заложена зад вглеждането, е по-скоро представяне на техниката (techne), на начина на „правене“ на текста [1], която да обясни „механизма“ на направата му. Следователно „четенето“ на речта като ораторско слово ще се свързва с реторическото влияние върху внушенията на цялостния литературен текст.

В процеса на интерпретация се задават практически задачи, чиято цел е да покаже как се е стигнало до съждението и последвалото го заключение. Въпросите и примерните отговори целят да насочат вниманието на обучаващите се към детайлите и към начина на „направа“ на един текст разсъждение.

Аналитична част

В произведението на Вазов ораторското слово придобива своята сърдечно-сантиментална стойност [2] не само заради емоционалния заряд на говорещия (и на слушащите го), но и заради „реквизита“, който допълва сцената на изнасяне на речта [3]. Писателят се е постарал обстановката да е значеща: знаково е пространството – кръчмата, където се събират хъшовете, заради личността на стария знаменосец, за да си спомнят, но и отново да се чувстват част от онази общност на герои-четници. В началото на повестта именно това пространство е представено с двуликостта си – картините, висящо по стените, с битките на живот и смърт, но и бездействащите мъже, намиращи утеха в пивото, превърнали се от „соколи“ в „кокошкари“ [4]. Тази изначална опозиция – между героично и профанно – обрамчва цялата повест и епизод след епизод се реализира в „комизма“ на представлението“, в „безстрашието“ на тайната мисия и прочие, не за да героизира излишно, а за да очовечи, приближи и по-този начин възвиси готовите да страдат и умрат за родината.

Личността на оратора също не е избрана случайно. Знаменосецът е значеща фигура в четническата йерархия – той развява знамето-символ на борбата. По него се водят останалите и около него се обединяват. Дори извън бойното поле, в повестта „Немили-недраги“ виждаме Странджата като събирателна фигура на изгнаните борци за свободата. Той не само им предлага храна и подслон, но и утеха в спомнянето, легитимиране на славното минало. Кръчмарят-знаменосец е паметта на хъшовете, той съхранява реликвите на борбата – знамето и манифеста. Тази важна роля му позволява да упражнява влияние върху останалите герои на повестта. Неговата реч се слуша от всички и словото му укротява гнева на хъшовете, сплотява ги около общата идея, вниквайки в неволите и страданието им. Думите на Странджата легитимират тяхното право, осигуряват им чувство за принадлежност, сплотяват ги около свидни образи като „родината“, „жертвуването“, „байряка“.

Преди да подходим към думите на героя директно, е редно да откроим още една обрамчваща подробност – как наративът го описва точно преди да подеме словото си.

„Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперена ръка, каза развълнувано“.

Наздравицата, която е на път да произнесе героят, е предшествана от вълнение, от което се разтреперва ръката, държаща чашата. Жестът приковава вниманието, съсредоточва слушателите върху фигурата на оратора, те очакват словото и виждат емоциите, владеещи оратора, вълнение, което ще се предаде и върху думите му. Защо е важно да се съсредоточим върху този мимолетен момент от разглеждания епизод? Поради това, че речта е „положена“ в множество контексти, които предопределят значението и внушенията на казаното. Споменахме в началото, че словото на Странджата е важно с оглед целостта на задачите и темите в произведението „Немили-недраги“. Речта се гради върху образи и символи, които обговарят възрожденския идеал и пряко и косвено кореспондират с посланията, залегнали в творчеството на преходниците на Вазов – всички онези, които са изградили идеалите, стремежите и образите на героичната борба за освобождение. Кои са тези моменти? Нека обърнем внимание на една част от казаното:

 „Нашите славни битки в отечество България ги помни народът... Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда.“

„Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко…“

„…аз, дето едно време носех левското знаме…“

Паметта, славните битки, топосът на сърцето, жертването, левското знаме са онези наситени със смисъл символи, които всеки от слушателите (и някои читатели) разпознават и разбират. За да успее да привлече и убеди публиката ( не е ли ораторското слово преди всичко добре аргументирано?), героят се позовава на тези хипертекстуални думи [6] и успява да усмири хъшовете в техния гняв.

За да създаде чувството за общност, още с първите си думи ораторът се включва в „братството“ на хъшовете – те са „мили братя“, сродени по линията на общата участ на бивши герои, сполетени от лошия късмет на изгнанието. Странджата продължава словото си като се позовава на паметта, която съхранява героизма на тези прокудени герои. Надеждата, че колективната памет ще възвеличи саможертвата на борците, крепи всеки един от тези мъже в несгодите им и в очакването да дадат живота си за свободата на родината. Следващата стъпка на оратора е да предугади въпросите на своите слушатели. Той оборва всяко възможно възражение като посочва вече постигнатото и отхвърля материалното като недостойно да се мери с онази отплата, която героичното помнене им носи. Убедеността на това твърдение се увеличава в градацията на речта и се заключава с поантата на словото:

„…нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!“

Композиционно можем да разделим речта на две смислови части. Любопитно е, че освен като пауза между изграждането на аргументи (убеждаването) и финала на словото, това прекъсване в наратива демонстрира ефекта, който ораторът е предизвикал у слушателите си: „всичките станаха прави и мълчаха“. Въздействащото слово е убеждаващото слово. Вазов е произвел необходимия ефект у своя читател, особено върху неговия съвременник, който е белязан от същите социо-културни специфики.

Практическа част

Задача: Ако отговорим на въпроса „какво пространство е кръчмата“ и обвържем знанията, които сме придобили чрез опита си до сега, за да можем да отговорим конкретно: „място, където се пие“, но и място, където хората се събират, за да образуват общност – тогава вече имаме първия елемент, който би конституирал нашата теза. Тази техника – чрез серия от логически свързани въпроси да се изведе заключението – свързваме със Сократ, чийто принос към педагогическата реторика е обект на изследванията по история на реториката [5]. След това трябва да се запитаме: „защо кръчмата е избрана за сцена на пламенното слово?“. Възможен отговор: защото това е мястото, където изгнаниците хъшове се събират, сформират общност, братство; защото това е пространството на знаменосеца, а те са свикнали да се водят по „левското знаме“.

Задача: защо Странджата-кръчмарят е този, който произнася речта? Възможни отговори: защото той е този, който приютява хъшовете в трудни времена и те го уважават заради миналото и мъдростта му. Какво следва от това? Това означава, че уважаваната личност може да въздейства със статута си в общността, затова и словото му е толкова важно.

Задача: за да въздейства върху читателя си, един писател използва езика като средство, чрез което да внуши някакво чувство. Разтрепераната ръка на героя, вълнението в гласа му, описани от разказвача непосредствено преди речта, вече карат читателя да възприема думите на героя по този начин – като изповедно слово, породено то емоционалното състояние на героя.

Задача: изследвайки една реч, ние трябва да се запитаме каква е ролята на реторичните въпроси, на повторенията, на повелителното „мирувайте!“, на наслагването на символи. Всички те играят роля за възприемането на текста.

Заключителни думи

Но способна ли е речта на Странджата да убеди днешните читатели на Вазов в идеала и героизма? За съжаление често пъти отговорът на този въпрос е отрицателен. Наличието на архаизми, възпяването на една ценностна система, която е девалвирала в съвремието ни, често препъва ученици, студенти, а и редови читатели да опознаят силата и стойността на литературното наследство на писателя Иван Вазов. Работещата с години система на едностранчиво разглеждане на творците в рамки (литературно направление), слагането на етикети (патриарх на българската литература) и т.н., с цел да се улесни запомнянето, всъщност е малко продуктивно. Ако започнем да се вглеждаме в онези елементи от едно творчество, които да тласнат ученици и студенти към „разбиране“ на това как се „прави“ слово, тогава, може би, ще им помогнем да ограничат все по-фрапиращото незнание как да изразят собствените си мисли и емоции.

Цитати и бележки:

[1] Този подход е разгледан от френския изследовател Жерар Женет спрямо начините на преподаване на литература във френските гимназии. Той твърди, че през 20 в. фокусът се измества от „подражанието“ и опознаването на направата на един текст към критичното говорене за него, т.е. създаването на метатекст.

[2] Словото на Странджата като слово за живота е противопоставено на „илюзията за живот“ в съпоставителното четене на Ваня Колева: https://liternet.bg/publish/vkoleva/zhivota.htm

[3] От реториката на древността и по-специално от автора Горгий сме възприели термина „удобното време“ , удачният момент по името на древногръцкото божество Кайрос (Καιρός), и съвета при подготовката на ораторското слово – да се имат предвид времето, мястото, слушателите, за които е предназначена реторическата творба.

[4] Механата, в която се патриотства над виното, е още една препратка към Ботевото творчество. Поетическото словосъчетание „немили-недраги“ от „На прощаване“, както и образът на бездействащия патриот, който е бунтовник на думи, но не и на дело, задейства противопоставянето между „говоренето“ и „действието“. Тръгвайки от тази Ботева реторика, Вазов развива образа на хъша, показва го в нелицеприятна светлина, за да покаже как може да се преобрази, когато обстоятелствата го налагат (като Македонски, когато трябва да предаде писмото на Левски).

[5] В Тоцева, Я. (2011). Педагогическа реторика и педагогическа комуникация. Реторика и комуникации= Rhetoric and Communication, (1).

[6] Говорейки за хипертекстуалност, имаме предвид символната тежест на изброените думи, които препращат слушателя/читателя директно към допълнителен смисъл или значение както хипертекстът в електронен документ отпраща към обяснителните бележки.

Библиография

Александрова, Д. (2013). Метаморфози на реториката през XX век. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“/Universitetsko izdatelstvo" Sv. Kliment Okhridski".

Вазов, И. (1883). Немили-недраги. III. Словото,

<http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=4278&Level=2>

Колева, В. (2005). За живота и илюзията за живот (Речите на Странджата от "Немили-недраги" и на господин Фратю от "Чичовци"). Електронно издателство Литернет/LiterNet. 08.01.2005, № 1 (62),

 <https://liternet.bg/publish/vkoleva/zhivota.htm>

Тоцева, Я. (2011). Педагогическа реторика и педагогическа комуникация. Реторика и комуникации= Rhetoric and Communication, (1).

Genette, G. (1993). Fiction & diction. Cornell University Press.