„Епопея на забравените“ : „Опълченците на Шипка“

Анализ на "Опълченците на Шипка" за НВО по БЕЛ, 7 клас

 „Епопея на забравените“

Текстове на одите

„Епопея на забравените“ е механизъм за сътворяване на националния мит. Цикълът от оди гради пантеон от герои, съхраняващи идеалите на епохата на Възраждането. Левски, Раковски, Караджата са мерилото за героичност, величие и безсмъртие на идеалите. Героите се проектират върху колективното съзнание. Те се извисяват като модели на поведение и образци за подражание. Националните герои са представени чрез своята изключителност и свръхчовешка същност. Конфликтът между срама и славата се изразява в противопоставянето на националния пантеон от герои (представители на най-достойното време – Възраждането) и образа на Вазовия съвременник.

„Опълченците на Шипка“

Националният пантеон, чрез едно настъпателно градиране на одите, достига до своята кулминация чрез увековечаването на българския народ. „Опълченците на Шипка“ е одата, която затваря смисловата рамка в епопеята. Припомняйки за този най-велик и ключов подвиг на българските опълченци, Вазов гради мита за безвремието, вечността, когато саможертвата и борбата ще се помнят вечно, а смъртта ще се естетизира и ще се превърне в живот. Заглавието на творбата акцентира върху подвига, героичността на биещите се. Героите са издигнати на върха, възкачени са върху високото пространство на героизма, но и на безсмъртието. Това е топосът на последната битка.

Чрез оформянето на теза и антитеза във въведението, Вазов поставя проблема за свободата , която не е постигната чрез героизъм и саможертва. Чрез полемичния тип на отклонението авторът оборва твърденията на някои свои съвременници за незаслужената свобода на България. Той гради антитеза, която противопоставя спомена за величието на героите. Чрез повелителното „нека“ се очертават две пространства – на срама и героизма. Нека вярата, че свободата е придобита даром, да битува в определени хора, но споменът за героите и тяхната свръхчовешка жертва ще опровергава.

Възклицанието „О, Шипка!“ разделя текста на две части. Докато в първата е поставен проблем и е създадена антитеза, то втората втората част е своеобразно доказателство на антитезата. Тя гради едно ново битие, един мит. Авторът се обръща не към героите, а към пространството, където се разгръща техния героизъм. Шипка се превръща в олтар. Върхът е отъждествен с Родината, в този миг той е център на мирозданието.

Образите на тираните са представени натуралистично, отнети са им човешките качества. Те са трансформирани в тълпа, в кръвожадни зверове, водени от лъстта за кръв. Тираните са характеризирани чрез образа на своя водач. Те са лишени от слово, а единственият им вик е по-скоро животински, отколкото човешки. В пълна противоположност са представени героите на Шипка. Опълченците са смели, храбри, сравнени с величествени животни-царе. Техният вик „ура“ е креативно слово – защото случва смелостта и жертвоготовността им. Героите са представени чрез голите си гърди – символ на свръхчовешката им същност, така се въвежда и сакралното пространство на сърцето. За смелостта на опълченците свидетелства и храбростта на предводителя им.

Жертвата на героите е сравнена с хекатомба – голямата и смислена жертва. В духа на елинистичната традиция и образците на епоса, опълченците са обладани от хюбрис. Мъртвите се бият наравно с живите. Смъртта е обезсмислена, а борбата продължава на всяка цена.

Одата, въпреки характерния за Вазов стремеж към историчност, не обрисува края на боя. Всичко е застинало и безкрайно случващо се в момента на най-голям подвиг. Славата на героите ще е вечна и без описание на телесната им смърт.